С радост и вълнение си спомням своя първи ден. От милионите
сперматозоиди на татко един се блъсна в яйцеклетката на мама и сред гръм
и трясък се появих аз, ембрионът. Нищо не виждах и не чувах, но ми беше
много хубаво.
На десетия ми ден вече започнах да различавам околния свят. Той беше
малък и топъл, също като мен. Не разбирах къде съм и защо съм там, но ми
беше много хубаво.
А на двайсетия ми ден за първи път чух гласа на мама. Беше мек и топъл,
също като мен. Мъничкото ми телце се разтрепера от радост. Не знаех още
колко време щях да стоя тук, но вече нямах търпение да изляза и да видя
мама. На трийсетия ми ден вече чух и татко. Зарадвах се още повече.
Усещах, че ставам все по-голям и по-голям. Чувствах удари в горната си
лява част и те бяха много по-силни, когато говореше татко.
На петдесетия ми ден чух мама и татко взаимно да си крещят. Стана ми
много тъжно. Аз с такова нетърпение очаквах да изляза при тях, а
разбрах, че те не ме искат!
На шейсетия ми ден майка рано сутринта отиде някъде. Говореше с някакъв
мъж, когото наричаше "доктор". Не знаех какво значи това, но с цялото си
телце усетих, че скоро вече няма да ме има.
Днес е седемдесетият ми ден. Нещо грозно и черно се доближава до мен.
Изкрещявам от ужас и се опитвам да избягам от него. Но то ме настига и